ВТОРА ГЛАВА
ОХРИДСКАТА БЪЛГАРСКА АРХИЕПИСКОПИЯ (1018-1767 г.)
1. Създаване, териториален обхват и статут
2. Архиепископията оръдие на византийската имперска политика
3. Охридската българска архиепископия през първата половина на ХIII век
4. Охридската българска архиепископия до края на ХIV век
5. Охридската българска архиепископия в пределите на Османската империя
6. Ликвидиране на Охридската българска архиепископия
1. Създаване, териториален обхват и статут
Веднага след завладяването на българската държава през 1018 г. византийците пристъпили към ликвидиране на българските държавни институции: била премахната царската институция; било въведено византийското административно деление на области (теми), начело с назначавани от императора областни управители и други държавни служители. В земите между Дунав и Стара планина била създадена темата Паристрион (Подунавие).
В югозападните земи, там където се простирала българската държава след 1001 г., била формирана темата България; тя обхващала земите от София до Централна Албания и от Белград до Остров и Костур. Останалите български земи били включени преди това във вече съществуващите византийски теми.
Успоредно с тези промени императорът Василий II пристъпи и към ликвидиране на българската патриаршия, тъй като тя била символ и опора на българската държавност. Така се стигнало до отстраняването на патриарх Дамян от патриаршеския престол и преобразуването на патриаршията в архиепископия, известна като Охридска българска архиепископия с център гр. Охрид. За архиепископ бил избран от синода на архиепископията монахът Йоан, българин по произход [1]. В Дюканжовия списък се уточнява, че той бил от Дебър, от село Агноандини, игумен на тамошния манастир “Св. Богородица” [2]. По всичко изглежда, че този избор е станал не без намесата на императора Василий II и със съгласието на Цариградската патриаршия. Същевременно за времето от 1019 до 1025 г. императорът издал три грамоти, с които определил обхвата, статута и правата на архиепископията и на отделните епископства.
Още с първата грамота, издадена през 1019 г., императорът определя присъединяването на “държавата на българите към Византия като най-голямата добрина, с която бог някога бил дарявал страната му. Във втората грамота от 1020 г. той отбелязва, че е покорил българската държава “не без кръв, не без труд и пот, а с многогодишна упоритост”. Затова нарежда в новосъздадената архиепископия да бъдат включени “всичките български епископства, както и всички други градове, които бяха под властта на цар Петър и Самуил и се държаха от тогавашните архиепископи [т.е. патриарси]”.
С първата грамота в обхвата на Охридската българска архиепископия били включени 16 епархии (епископства): Охрид, Кастория (Костур), Главиница, Мъглен, Бутели (Битоля), Струмица, Моровизд, Велбъдж (Кюстендил), Триадица (Средец, София), Браничево (Костолац), Ниш, Белград, Трамос (Срем), Скопие, Призрен, Липлян и Сервия.
С втората грамота били прибавени още 13 епископства: Дръстър (Силистра), Видин, Раса (Нови пазар), Орея, Черник, Химара, Адрианопол (Дринопол, в Албания), Козъл, Петра и Риги.
С третата грамота, издадена между 1020 и 1025 г., към архиепископията били присъединени още две епископства Стаг и Верея (Бер) [3]. По този начин на Охридската българска архиепископия станали подведомствени 32 епископства, обхващащи цялата територия от делтата на Дунава до Централна Албания и от Белград до Костур и Бер. Това ще рече, че архиепископията се разпростряла върху темите България и Паристрион.
Особено интересен е текстът за епископството на Дръстър (Силистра): “Защото тая [епархия] е блестяла с архиепископско достойнство, а след това архиепископите [й] са се премествали от едно място на друго, единият в Триадица, другият във Видин и в Мъглен, а след това ние намерихме сегашния архиепископ в Охрид. Затова [заповядваме] самият Охрид да има архиепископ, а за Дръстър да бъде ръкополаган епископ” [4]. Това сведение, като се изключи назоваването на българските патриарси като архиепископи, по красноречив начин обяснява приемствеността между българската патриаршия и Охридската българска архиепископия като неин наследник.
С грамотите се определя и какво зависимо население трябва да има всяка епархия. Най-големите епархии Охрид, Главиница, Ниш, Белград, Видин, Дръстър и други, имали по 40 парици и 40 клирици. След тях идвали епархиите с по 30 парици и 30 клирици, а най-малките имали съответно по 12 парици и по толкова клирици. Същевременно на охридския български архиепископ се предоставяло правото да събира църковен данък (каноникон) от цялата подвластна му територия.
За да не бъдат накърнявани правата на Охридския български архиепископ, Василий II предписвал на “българските епископии да не роптаят, а да се задоволяват с това, що е тяхно и утвърдено от старо време, и винаги и неизменно да се ограничават в своето владение”. По същия начин се предписвало на всички стратези, другите служители и архонти в диоцеза на архиепископа “да не се намесват в делата нито на български манастир, нито на църква, нито в каквато и да е изобщо църковна работа, и да не бъркат нито нему, нито на подчинените му пребоголюбиви епископи и да не им пречат, за да не си навлекат подобни хора големия и безмилостен гняв на царството ми”.
Предписвало се също така съседните митрополити да не се намесват и да не предявяват претенции към епархиите на Охридската българска архиепископия. Особено характерни са забраните към митрополита на град Драч. “А на митрополията на Дирахиум заповядваме да остане само на своя престол, да се задоволява от своите имоти и доходи и да не встъпва в епископиите на България, тъй като тях ги утвърдихме за архиепископа на България, който ги е имал още от старо време и властта му е била установена в старо време”. [5]
След смъртта на император Василий II (1025 г.) започнало стесняването на диоцеза на Охридската българска архиепископия: отпаднали Дръстърското, Верийското, Сервийското и всички епископства в Албания, Епир и Тесалия. Списъците от ХI и ХII век сочат, че от 22 епархии останали само 18; че чрез разделяне на някои от тях били образувани 6 нови епископства, така че общият брой епископства станал 24. [6]
Големи промени ставали и през ХIII и ХIV век, до падането на Балканския полуостров под турска власт, когато диоцезът на архиепископията попадал в пределите ту на една, ту на друга балканска държава.
2. Архиепископията оръдие
на византийската имперска политика
Византийският император Василий II воювал с българите цели 40 години, докато най-сетне успял да завладее българските земи. Затова, за да може да затвърди постигнатите успехи, той проявил известен такт. В една от грамотите, дадена на Охридската българска архиепископия, той изрично сочи, че е решил да запази непокътнати правата на тази страна, като ги потвърди с императорски хрисовули и грамоти. И наистина, той запазил данъчните задължения такива, каквито били при царете Петър и Самуил. По този повод хронистът Йоан Скилица отбелязва изрично: “Императорът Василий, когато покорил българите, нищо не искал да измени, нито да прави изобщо нововъведения, а оставил нещата в прежното им състояние, така както ги бил наредил Самуил, а именно: всеки българин, който имал чифт волове, да дава на държавата по една крина жито и толкова просо и по една стомна вино” [7].
Израз на такт и далновидност било и създаването на Охридската българска архиепископия, която не била пряко подчинена на Цариградската патриаршия, и особено разпореждането за архиепископи да бъдат избирани само българи.
След смъртта на Василий II неговите приемници забравили заветите на своя бележит предшественик и започнали да провеждат политика на пълен произвол по отношение на българите.
В българските земи били назначавани предимно византийски служители, отличаващи се с алчност и подкупност. Била въведена византийската данъчна система, а след 1040 г. и паричен данък. Бирниците произволно определяли данъците и дори, по думите на охридския архиепископ Теофилакт, “мерят земята с крачките на бълхата”. Започнало отново да се шири робството. Същият Теофилакт пише до видинския епископ: “Жестоки бирници ли имаш? Но те не са по-жестоки от онези на тукашните страни, които от пет деца откарват едното в робство, както от добичетата се взема на пет едно или на десет едно”.
Особено пагубна се оказала политиката на империята за подтискане на българското народностно самосъзнание: асимилиране на членовете на царската фамилия и болярството чрез смесени бракове, изселване на българи в Мала Азия и заселване на малоазийско население в българските земи, налагане на общовизантийското название “ромеи” и т.н. [8]. В тази политика на ромеизация, водеща до погърчване, особена роля била определена на Охридската архиепископия.
Първият удар върху Охридската българска архиепископия бил нанесен след смъртта на Йоан Дебърски (1037 г.). Отсега нататък начело на архиепископията заставали все гърци. При това архиепископите били назначавани от цариградските императори, а синодът само ги ръкополагал [9]. За около два века, до началото на ХIII век, на архиепископския престол се изредили 11 души. Най-изтъкнати от тях били Лъв Пафлагонски, Теофилакт Охридски, Йоан Комнин (племенник на императора Алексий Комнин) и Йоан Каматир. По същия начин при избора и ръкополагането на епископи най-грубо започнали да се месят и висшите провинциални служители. Така ръководният клир на архиепископията станал оръдие на цариградската светска и църковна власт и ярък проводник на тяхната политика на ромеизация [10].
Най-ярка изява на тази политика било въвеждането на гръцкия език като официален и литургичен. Започнало преследване и унищожаване на старата българска книжнина от времето на Златния Симеонов век останали само отделни съчинения; ограничило се до минимум съставянето на нови книжовни паметници на български език. Изчезнало дори славянското Житие на св. Климент Охридски, а Теофилакт Охридски написал ново на гръцки език. Пострадала и българската географска номенклатура били сменени или били възстановени античните имена на области и селища. Дори названията “българи” и “България” постепенно били отдавани на забрава [11].
В началото на ХII век, в един от епархийските списъци, Охридската българска архиепископия е наречена “Първа Юстиниана”. Това название било взето от една новела на император Юстиниан I от 535 г., с която той въздигнал родното си място Ведериана в град Първа Юстиниана и провъзгласил духовния му глава за архиепископ. Така бил направен опит Охридската българска архиепископия да бъде представена като наследник не на българската патриаршия, а на тази някогашна Първа Юстиниана [12]. И след време предстоятелят на архиепископията ще започне да се подписва “архиепископ на Първа Юстиниана и на цяла България”.
Охридските архиепископи и останалият византийски клир се отнасяли с високомерие и неприязън към местното българско население. Това проличава особено в писмата на архиепископ Теофилакт. Той нарича страната на българите “същинско блато”, жителите й “жаби”, а себе си оприличава на “орел”. В друго писмо българите са наречени “мръсни роби и варвари, от които се носи кучешка воня на овча кожа, които са съвсем бедни”. И накрая “аз се оварварих, живеейки сред българите” [13].
Разбираемо е след всичко това, че архиепископът ще влезе в конфликт с някои свои епископи, които все пак били по-близко до народа и неговите нужди. Особено остър бил конфликтът на Теофилакт Охридски с населението на Охрид: “Те се втурват в града с веселие и грабят и разнасят всичко, и никой не се избавя, никой не се спасява. Защото кой може да противостои на гражданите?” Напуснали го дори собствените му парици и клирици и избягали в гората. Зародило се широко протестно движение, начело на което застанал парикът Лазар. Разраснало се и богомилството, което придобило ярко изразена антивизантийска насоченост [14].
По време на византийската власт през XI и XII век в диоцеза на Охридската българска архиепископия били създадени много манастири и църкви. Сигурни данни има за обновяването на манастира “Св. София” в Охрид, както и за построяването на редица други: “Св. Богородица” в Охрид, “Св. Богородица милостива” при с. Велюса (Струмишко), “Св. Богородица” при с. Матеиче (Кумановско), “Троеручица” при Скопие, “Св, Архистратиг Михаил” в Скопие, църквите “Св. Пантелеймон” в с. Нерези (край Скопие), “Св. Йоан Бигор” на р. Радика, “Св. Георги” в Положко и други [15].
Въпреки това масирано църковно строителство и активната политика на ромеизация, български духовници и книжовници продължавали да преписват стари книги и да превеждат нови. Така се появили евангелия, псалтири, триоди и други, които продължили старобългарската книжовна традиция от времето на Първата българска държава. Голяма роля за опазване и развитие на старобългарската книжнина изиграли основаните по това време три манастира от български духовници: Осоговският манастир близо до Кюстендил от Йоаким Осоговски, Лесновският (до с. Лесново, Кочанско) от Гаврил Лесновски, и Пчинският (на р. Пчиня) от Прохор Пчински [16].
3. Охридската българска архиепископия
през първата половина на ХIII век
В края на ХII век Византия понесла редица удари от своите съседи и започнала да се разпада като държава: нашествия на нормани и маджари, възстановяването на българската държава, създаване на Латинската цариградска империя през 1204 г. и т.н. При тази сложна обстановка части или пък целият диоцез на Охридската българска архиепископия попадали в една или друга държава, което се отразило както на неговата цялост, така и на дейността му.
Още през 1183 г., когато унгарците превзели северозападната част на Балканския полуостров, от архиепископията отпаднали Белградската, Браничевската, Нишката и Средечката (Софийската) епархии. Само след две години обаче, когато Византия сключила мирен договор и съюз с Унгария, архиепископията си възвърнала споменатите епископства [17].
Особено тревожно за империята станало положението след 1185 г., когато на политическата сцена излезли България и Сърбия като врагове на Византия. Тогава именно била създадена Търновската архиепископия: в състава й влезли епархиите на север от Стара планина и тя вече започнала да се изявява като съперник на гърцизираната Охридска архиепископия.
През времето от 1191 до 1204 г. България постигнала големи успехи срещу Византия. Тогава именно от Охридската българска архиепископия отпаднали и били присъединени към Търновската архиепископия следните епархии: Видинска, Средечка, Велбъджска, Нишка, Браничевска, Белградска, Призренска и Скопска. А през 1204 г., когато била образувана Латинската цариградска империя, в Девол и Костур били наложени латински епископи. Скоро след това останалите епархии в Македония влезли в състава на българската държава [18].
Българските власти в лицето на цар Калоян запазили диоцеза на Охридската българска архиепископия, но пристъпили към побългаряване на нейния клир. В едно послание на охридския архиепископ Димитър Хоматиан от 1219 г. се съобщава: “Не преди много време българската власт, като завладя нашата такава, постави навсякъде в църквите от тоя край и архиереи от българска народност, понеже от бившите в тях свещенослужители едни предпочитаха поради промяната на властта да се преселят другаде, за да се спасят, а други вече бяха измрели. Тези български архиереи ръкополагаха по време на своето служене мнозина с чин дякони, поддякони и свещеници, които, постъпвайки съгласно със старите свещенически правила за светата църковна служба, останаха дордето тая власт пропадна”, т.е. до 1215 г.
Положението коренно се изменило след 1215 г., когато диоцезът на архиепископията попаднал в пределите на Епирския деспотат, начело на който застанал Теодор Комнин (1215-1230). Тогава именно архиепископ станал известният Димитър Хоматиан. Грък по народност, сам отбелязвайки, че по време на българската власт бил станал варварин, той се заел да върне прежния статут и положение на архиепископията. А това означавало преди всичко да се реши проблемът с българските епископи и ръкоположените от тях по-низши църковни дейци.
В посоченото вече послание от 1219 г. Димитър Хоматиан продължава: “Преселилите се архиереи се върнаха обратно от чужбина в полагащите им се епархии. След като те се завърнаха, разисква се въпросът, дали трябва да се приемат ръкоположените от българските епископи. Едни бяха на мнение последните и ръкоположените от тях да се отхвърлят те ги нарекоха прелюбодейци и натрапници... От други пък тяхното неприемане се счете за несъгласно и недостойно за хуманния обичай на църквата, защото, казват, те не само не са на противно мнение с нас в догмите на вярата, но са напълно съгласни с нас и съблюдават в църковната уредба същите закони с нас. Че цялото Свето писание и поведението и живота на светиите, преведени на техен език от нашите книги, направляват и поддържат тяхното поведение” [19].
За разрешаването на този заплетен въпрос бил свикан синодът на архиепископията. Тук противоречията още повече се засилили: едни от епископите били за изгонване на всички български духовници, други за тяхното оставане. Най-сетне в спора се намесил и самият епирски деспот Теодор Комнин, който бил заинтересован от запазване на единството на архиепископията и не желаел да влошава отношенията си с България. Явно трябвало да се търси компромис. Затова синодът гласувал следното решение: “Ръкоположените в Загора [= България] български епископи да са от днес напълно отстранени от църквите, в които са били наречени, понеже са били произведени въпреки точността и преданието на каноните и са се облекли даже в епископско достойнство с помощта на светската власт, и да не се поддържа в тях никаква надежда за възстановяване в бъдеще, защото живите законни архиереи са се установили вече в полагаемите им се епархии, в които са били наречени, а в ония, гдето законно служителите преди тях не бяха живи, ще се нарекат други вместо тях. Ръкоположените пък от тях дякони, поддякони и свещеници да бъдат приети в олтара и да съслужват с останалото свещеническо изпълнение, понеже са приели ръкоположението си от православни и според свещеническия обичай на църквата [20].
Все по това време, докато се решавал този въпрос, от Охридската българска архиепископия се отцепила Сърбия и основала своя автокефална сръбска архиепископия, в която влезли епархиите Рашка, Призренска, Липенийска и Сремска. По този повод до новопровъзгласилия се сръбски архиепископ Сава било отправено протестно писмо със следните обвинения: получил архиерейски сан от чужда духовна власт и в нарушение на каноните; навлизане в Рашката епархия, в която имало назначен епископ от Охридската архиепископия; сваляне на призренския епископ, който също бил назначен от охридския архиепископ, и заменянето му със сърбин [21].
И така, в северните територии на Охридската българска архиепископия възникнала нова църковна структура, която след време многократно щяла да предявява претенции за някои от нейните епархии.
През 1230 г. в битката при с. Клокотница, Хасковско, войските на епирския деспот били разгромени, а самият Теодор Комнин с цялото си семейство паднал в български плен. Властта на българския цар Иван Асен II се разпростряла над целия Епирски деспотат и достигнала чак до Адриатическо море. Така в пределите на българската държава влязъл отново целият диоцез на Охридската българска архиепископия.
В новоприсъединените югозападни области били назначени български областни управители и други административни и военни лица. Такъв бил например протосеваст Прибо, управител на Скопската област. Предстояло да бъдат уредени и църковните въпроси, по-точно положението на Охридската архиепископия и взаимоотношенията й с Търновската архиепископия.
Липсват конкретни данни какво точно е било направено. Несъмнено е обаче, че диоцезът и статутът на архиепископията били запазени: синодът й продължавал да заседава и да взема решения; архиепископът контролирал епископите и бдял за единството на диоцеза; продължавал да функционира архиепископският съд. Същевременно обаче, без да се прибягва до крути мерки, процесът на побългаряване на клира продължило [22].
Неизбежни били сблъсъците с българската власт в диоцеза. За такъв случай например става дума в едно писмо на архиепископ Димитър Хоматиан до скопския епископ. Някой си свещеник Драгомир от с. Рахово, Скопско, бил замесен в сбиване със слуги на протосеваст Прибо, при което се стигнало и до убийство. По нареждане на Прибо имуществото на свещеника било конфискувано в полза на хазната, а епископът му забранил да свещенодейства, отлъчил го от църквата и го анатемосал [23]. Ясно е, че протосевастът е действал в унисон с епископа. И все пак Прибо уведомил писмено за всичко това архиепископа.
Димитър Хоматиан бил безспорен авторитет в Охридската българска архиепископия и с него трябвало да се постъпва внимателно. Същевременно това бил човек, свързан с прогонването на българските епископи. Той продължавал да провежда политиката на ромеизация: налагал гръцкия език, подписвал се в документацията си като “епископ на Първа Юстиниана и на цяла България”, написал дори Житие на Климент Охридски на гръцки език. Но като висш църковен деец в Епирския деспотат Димитър Хоматиан взел дейно участие в противопоставянето на Никейската империя, а оттук се изострили и отношенията му с никейския гръцки патриарх. Затова през 1235 г., когато бил сключен българо-никейският съюз, когато с помощта на никейския император и никейския патриарх била възобновена българската патриаршия, залязла и звездата на Димитър Хоматиан. Той вече не се споменава като предстоятел на Охридската българска архиепископия. А след него вече не било трудно Българската търновска патриаршия да установи по-голяма власт над архиепископията.
4. Охридската българска архиепископия
до края на ХIV век
През 1246 г. Никейската империя отнела на България Родопската област и голяма част от Македония, а през 1261 г. император Михаил VIII Палеолог изгонил латинците от Цариград и възстановил Византийската империя. По време на тези бурни събития, когато империята водела войни с остатъците от Епирското деспотство, с българи и сърби, със сицилианския крал, диоцезът на Охридската българска архиепископия губел ту едни, ту други епархии; изпаднал и под силна зависимост от възобновената Цариградска патриаршия. Общо взето обаче той запазил положението и статута си на независима църковна институция.
През 1272 г. императорът Михаил VIII Палеолог решил да използва Охридската българска архиепископия за политическите цели на византийската дипломация против България и Сърбия. Той издал специален хрисовул, с който представил архиепископията като приемник на Първа Юстиниана. Това означавало, че църквите на България и Сърбия, които при император Василий II влизали в обсега на Охридската българска архиепископия, и сега канонически й принадлежали. Нещо повече. На Лионския събор през 1274 г., когато се разисквало единството на християнската църква, византийската делегация заявила, че автокефалните църкви на България и Сърбия не са канонични, поради което трябва да минат на подчинение на Охридската българска архиепископия [24]. Това предложение не получило желаната подкрепа, но то е показателно за намерението на империята да използва архиепископията за чисто политически цели.
Към края на ХIII в., по времето на крал Стефан Урош II Милутин (1282-1321), започнало разширението на Сърбия на юг, в пределите на Охридската българска архиепископия. Границата с Византия достигнала северно от линията Струмица, Просек, Прилеп, Охрид и Кроя. Съвсем естествено било, че от архиепископията били откъснати епархиите Скопска, Мороздвиска, Дебърска и част от Пелагонийската, като били присъединени към сръбската Ипекска архиепископия. Така в края на ХIII в. Охридската българска архиепископия обхващала в диоцеза си само 11 епархии: Охридска, Костурска, Деволска, Главенишка, Канинска, Пелагонийска, Мъгленска, Сланишка, Гребенска, Струмишка и Влашка [25].
От 20-те години на ХIV век Сърбия отново започнала завоеванията си на юг. А през времето от 1334 до 1345 г., при крал Стефан Душан, цяла Македония и Албания влезли в пределите на сръбската държава. Това поставило въпроса за отношението на новите завоеватели към Охридската българска архиепископия.
По време на частичното завоевание отделните епархии били откъсвани от Охридската българска архиепископия и присъединявани към Ипекската архиепископия. Сега обаче, когато в обширната Душанова държава имало две архиепископии, положението коренно се променило. Новите власти решили, че могат да се възползват от авторитета на Охридската българска архиепископия за своите политически цели: да приобщят българското и албанското население към сръбската държава; да се укрепи властта на сръбския крал в новите земи и евентуално да бъде подкрепена идеята му да седне на византийския престол. Затова правата, диоцезът и статутът на архиепископията били запазени. А тя от своя страна побързала да покаже благоразположение към новия си господар.
На 16 април 1346 г., Великден, в Скопие бил свикан многоброен църковен събор. На него, по искане на Стефан Душан, българският патриарх Симеон със синода си и охридският архиепископ Николай със синода си провъзгласили сръбския архиепископ Йоаникий за патриарх. След това двамата патриарси и охридският архиепископ коронясали крал Стефан Душан за цар, жена му Елена за царица, а сина им Урош за крал. Участието на охридския архиепископ в тези събития ясно показва промененото отношение и благосклонност на сръбските власти към Охридската българска архиепископия [26].
И по време на сръбското владичество, особено при Стефан Урош II Милутин и Стефан Душан, продължило строителството иа манастири и църкви. С името на Стефан Милутин са свързани: обновяването на манастирите “Св. Георги” в Нагоричино (Кумановско), “Св. Никола” в Кожле (на устието на р. Пчиня), “Троеручица” и “Св. Георги Бързи” в Скопие; “Св. Никита” в Скопска Черна гора, Модричкия в Дримкол, Гостиварския “Св. Георги” в Кичево, “Св. Богородица Елеуса” във Водно (Скопско), “Св. Йоан Златоуст” в с. Козарево, “Св. Възнесение” в Баняни, църквата “Св. Константин” в Скопие, и други. С името на Стефан Душан също така е свързано голямо църковно строителство.
Не останали по-назад и някои от местните боляри и феодални владетели: протосеваст Хрельо обновил църквата “Св. Архангел” в Щип; боляринът Йоан Оливер обновил Лесновския манастир; севастократор Деян основал Жеглиговския манастир, крал Вълкашин основал Марковия манастир при р. Сушица, и т.н. [27]
Няма съмнение, че цялата тази дейност не е израз само на благочестие. Очевидно сръбската власт, за да се закрепи в западните български земи, е трябвало с щедростта си да спечели на своя страна ръководството и клира на Охридската българска архиепископия.
След 1366 г., когато се разпаднала обширната Душанова държава, епархиите на Охридската българска архиепископия се оказали в няколко държавици: кралството на Вълкашин (тук се намирало седалището на архиепископията); деспотството на Хлапен; деспотството на Симеон в Епир и Южна Албания; канино-авлонското деспотство; елбасанското княжество; велбуждското деспотство [28]. Архиепископията запазила автокефалността си по отношение на останалите балкански църкви, но териториалният й обхват си останал в посочените 11 епархии. С този си териториален обхват тя попаднала в пределите на Османската империя.
5. Охридската българска архиепископия
в пределите на Османската империя
Завладяването на територията от Серес до Битоля и Охрид от османските турци станало между 1382 и 1388 г., когато все още съществували околните балкански държави Византия, България, Сърбия, Босна и Албания. При това положение новите завоеватели не само не посегнали на териториалния обхват и статута на Охридската българска архиепископия, но и били заинтересовани да я подкрепят в противопоставянето й на Цариградската патриаршия. От своя страна и архиепископията, принудена да се съобразява и да си сътрудничи със завоевателите, направила опити да извлече от това за себе си максимална изгода.
Още в края на XIV век, когато османските турци превзели столицата Търново, заедно с ликвидирането на българската държава била ликвидирана и Търновската патриаршия, а низвергнатият патриарх Евтимий бил изпратен на заточение. От това се възползвала Охридската българска архиепископия, която в началото на XV век наложила властта си над софийската и видинската епархия, като предявила претенции и за други български епархии. Същевременно обаче още в края на XIV век Цариградската църква успяла да се споразумее със султанската власт и станала официален представител на християните в Османската империя. Това й дало възможност да спечели спора с архиепископията: само след няколко години патриаршията поставила спорните епархии под своя юрисдикция [29].
През 1439 г. във Флоренция бил проведен събор, на който цариградският патриарх и няколко епархийски архиереи от Балканския полуостров сключили уния с Рим. Охридският архиепископ не се присъединил и не признал тази уния. Това му дало възможност да си спечели славата на борец за православието. А и султанската власт се отнасяла подозрително към тази уния, в която виждала създаването на антитурски съюз (Цариград бил превзет чак през 1453 г.) А от всичко това се възползвала Охридската българска архиепископия и разширила юрисдикцията си над Влашко и Молдова. Когато обаче Цариград бил превзет от турците, борбата между униати и техните противници станала безпредметна. В резултат на това влиянието на Охридската архиепископия над Влашко и Молдова постепенно намалявало и не след много време те преминали отново в лоното на Цариградската патриаршия [30].
След 1453 г., не без съдействието на турските власти, Охридската българска архиепископия успяла да присъедини към диоцеза си и епархиите на сръбската Ипекска архиепископия. С това старата вражда, съществуваща още от първата половина на ХIII век, избухнала с нова сила. През първата половина на ХVI век в спора се намесили александрийският и цариградският патриарх, като взели страната на охридския архиепископ. Това е време, когато архиепископията достигнала най-големия си териториален обхват. В диоцеза й влизали 33 епархии: 13 в Македония Охридска, Гребенска, Костурска, Струмишка, Мъгленска, Битолска, Кичевска, Дебърска, Положка, Скопска, Кратовска (или Мороздвижка), Банска (Кюстендилска) и Преспанска; 5 в Албания Корчанска, Авлонска, Белградска (Бератска), Спатска и Музакийска; 14 в сръбските земи Призренска, Новобърдска, Будимлска, Новопазарска, Ипекска, Цетинска (Далматинска), Херцеговинска, Босненска, Зворнишка, Студеничка, Белградска, Смедеревска, Белоцърквенска и Угърска; една в Моравско Нишка. С други думи, диоцезът на Охридската българска архиепископия обхващал Македония, Стара Албания, Стара Сърбия, Черна гора, Сърбия (без Тимошко), Срем, Бачка и Банат [31].
Все по това време Охридската българска архиепископия повела успешна борба с католическата пропаганда на Балканския полуостров. Била закрита католическата епископия в Авлона, и архиепископията възстановила влиянието си над Южна Албания. Същото станало и в районите на Янево (Ново бърдо) и Призрен, където преди това католическата пропаганда имала известни успехи. Нещо повече, Охридската архиепископия успяла да подчини и православните общини в Далмация, Венеция и Италия (Апулия, Калабрия и Сицилия), които се обособили в Италийска епархия начело с митрополит [32].
Отношенията на Охридската българска архиепископия с османската държава се запазили добри докъм 1466 г. След това обаче архиепископията била заподозряна, че подкрепя борбата на албанците начело с Георги Кастриоти. По нареждане на султана архиепископ Доротей бил изпратен на заточение и на негово място бил поставен гъркът Марк Ксилокарав. С това била възобновена въведената през XI век политика на византийските императори: султаните започнали да определят архиепископите, а архиепископският синод само ги ръкополагал. В това отношение особено големи права били дадени на охридския валия като представител на султана и на държавата: да предлага и да дава преценка за дейността на архиепископа. Отсега нататък без султански берат не можело да се ръкополага нито архиепископ, нито митрополити и епископи. А за добиване на султански берат трябвало да се заплати голяма такса, т. нар. пешкеш. Така издаденият берат давал пълни права на съответния духовник над епархията му: в работата му могли да се месят единствено синодът и кадията. Архиепископът пък имал право да назначава свещеници и монаси, да съди и наказва клира от митрополит до дякон, да се разпорежда с църковните имоти, да решава въпросите отнасящи се до брака, наследството и вярата. При това бератите се давали не на архиепископията като институция, а лично на всеки архиепископ, и се подменяли при всяко възкачване на нов султан на престола [33].
От 1529 г. започнали опитите за откъсване на сръбските епархии от Охридската българска архиепископия. Благодарение на добрите си отношения с властите обаче архиепископията успявала да осуети тези планове в продължение на близо 30 години. Едва през 1557 г., когато велик везир бил известният Мехмед Соколович, бил издаден султански ферман за възобновяване на Ипекската патриаршия. От този развой на нещата в архиепископията негодували, считали възстановяването на патриаршията за неканонично (с намесата на държавата), но били безсилни да се противопоставят на всемогъщия везир [34].
Възстановената Ипекска сръбска патриаршия откъснала от диоцеза на охридската архиепископия не само 14-те сръбски епархии, но и още четири Скопската, Мороздвизката, Нишката и Кюстендилската (заедно с Разложко). Охридската архиепископия загубила влиянието си и над Италийската епархия. Същевременно някои от епархиите били въздигнати в митрополии. Така в края на ХVI и началото на ХVII век диоцезът на архиепископията обхващал 18 епархии: от тях 9 митрополии Костурска, Пелагонийска, Воденска, Гребенска, Белградска, Авлонска, Струмишка, Корчанска и Дебърска; и 9 епископии Сисанийска, Мъгленска, Молисковска, Преспанска, Кичевска, Спатска, Велешка, Горска и Елбасанска [35].
Около средата на ХVII век диоцезът на Охридската българска архиепископия намалял още повече и обхващал 9 митрополии и 5 епископии. В този си обхват диоцезът на архиепископията се запазил почти без промени чак до нейното ликвидиране през 1767 г. [36].
Интересни данни за вътрешния живот на Охридската българска архиепископия и отношенията й с османската държава съдържат протоколите на битолския кадия, където са регистрирани голям брой султански берати. От тях става ясно например, че охридският архиепископ наемал еничари за телохранители (ясакчии); че през 1641 г. за битолски митрополит бил назначен Йосиф, който заплатил 5000 акчета за дадения му берат; през 1641 г. друг Йосиф заплатил 16 400 акчета, за да получи берат за митрополит на Битоля, Прилеп и Лерин; през 1647 г. таксата (пешкеш) за охридски архиепископ била повишена на 1000 жълтици (104 000 акчета), но тъй като никой не могъл да внесе такава голяма сума, в продължение на 3 4 години длъжността не била заета от никого; през 1656 г. пък един архиепископ получил берат за 1000 жълтици, внесъл 60 000 акчета, но не могъл да събере останалите и напуснал длъжността, и т.н. [37]
По време на турското робство Охридската българска архиепископия запазила своето вътрешно устройство и управление. Върховен управителен орган бил синодът, който се състоял от толкова членове, колкото били епархийските архиереи, и в този си състав ръкополагал архиепископа. По важни въпроси били свиквани архиепископски или църковнонародни събори. Отделните епархии също имали епархийски съвети в зависимост от ранга си се ръководели от митрополити или епископи. Продължили да действат и църковно-съдебните инстанции архиепископската и епископската (митрополитската). Те разглеждали както чисто църковни въпроси, така и граждански [38].
От началото на ХV век до 1767 г. на архиепископския престол се изредили 59 архиереи. Имало периоди, когато архиепископите се сменяли прекалено често. Така за времето 1688-1718 и 1745-1767 г., т.е. за около 50 години, се сменили 19 души; някои от тях управлявали по 2 3 години, а един само 78 дни. Преобладаващата част от тях били от гръцки произход. Имало обаче и архиепископи от славянски произход поне за няколко от тях има конкретни данни [39].
Що се отнася до титлата на архиепископите, в изворите съществува най-голямо разнообразие: като се започне от най-кратката “охридски архиепископ” и се стигне до най-сложната “от бога избран архиепископ на Първа Юстиниана, охридски и на цяла България, Сърбия, Албания, Молдовлахия и на останалите”. Срещат се и други словосъчетания. От 1566 г. мнозина архиепископи започнали да си прикачват към титлата названието “патриарх”, а към архиепископията прибавяли и “патриаршия” [40]. Времето, когато тази нова титла започва да си пробива път, показва че една от причините ще да е подчертаването на по-високото йерархическо положение на архиепископията спрямо отделилата се сръбска Ипекска архиепископия.
По време на турското робство Охридската българска архиепископия вече не била политическо оръдие на Византия. И макар да налагала гръцкия език и гръцката книжнина, в диоцеза й се ширили славянският език и славянската книжнина. В новата обстановка не всички архиепископи били гърци. Още по-малък бил броят на епископите и най-малък на свещениците и монасите. Силното автохтонно течение в диоцеза на архиепископията, за което вече стана дума, било резултат не само на противопоставяне на домогванията от страна на Цариградската патриаршия, но и съобразяване с реалностите: многобройно българско, сръбско и албанско население.
Преди всичко положителен бил самият факт на съществуване и дейност на християнските институции, което осигурявало определени форми на самоуправление, запазване на бита и традициите, а оттук и на народността. Важно било и съществуването на християнски съдилища по църковни и граждански въпроси, което давало възможност да се избягва османската съдебна система.
Несъмнено най-положителният факт е създадената възможност за запазване и развитие на славянската писменост и книжнина. С изключение на най-западните и най-южните епархии, в Северна, Централна и Източна Македония се очертала българска зона на грамотност, където употребата на гръцкия език била силно стеснена и се запазила предимно в градовете.
Известно е, че на територията на Охридската архиепископия имало около 140 манастира. Една част от тях били в развалини, но напомняли за християнското минало. В повечето от тях кипяла грамотност на гръцки, български и сръбски език: младежи се обучавали на четмо и писмо, преписвали се съчинения на старите автори, размножавала се църковна литература, съчинявали се нови произведения. Само в зоната на българската грамотност са известни книжовните средища Охрид, Битоля, Скопие, Кратово, София и други, от които са познати имената на над 40 книжовници сред тях такива известни писатели като Владислав Граматик, Мардарий, Димитър Кантакузин, поп Пею, Матей Граматик и т.н. Сътворената от тях книжнина не само запазвала и предавала на поколенията българската грамотност. Тя разказвала за българското минало, за български царе и патриарси, за борци и мъченици на християнската вяра [41].
Колкото и сложна да е преценката за дейността и ролята на Охридската българска архиепископия, за времето на турското владичество положителните елементи преобладават над отрицателните.
6. Ликвидиране
на Охридската българска архиепископия
През цялото време на турското робство Охридската българска архиепископия била подложена на натиск от външни сили: турската власт от центъра и по места, Цариградската патриаршия, сръбската Ипекска архиепископия, съседните митрополити. Всички те не пестели методи и средства като се почне от интриги и клевети, и се стигне до подкупи и насилие. Същевременно вътре в самата архиепископия се оформили две мощни противоположни течения, много точно формулирани от акад. Ив. Снегаров като фанариотско и автохтонно. “Привържениците на първото течение били обхванати от елиномания и с пари и интриги съдействували на разни фанариотски духовни лица да отнимат архиепископския престол. Те играели тая роля и поради лична корист, тъй като, при своеволното управление на епископите-фанариоти те имали възможност да разграбват църковните приходи и имоти. Привържениците пък на второто течение се движели от диоцезен патриотизъм и били решителни противници на фанариотското влияние. Имайки българско, албанско или куцовлашко потекло, те, ако и да употребявали гръцкия език в богослужението и в канцелариите на архиепископията и митрополиите, чувствали своето етническо отличие от същинските гърци и живеели с идеала да оформят своята архиепископия като църковен институт, различен по своя етнически вид от Цариградската патриаршия. За тая цел те считали за необходимо условие да не се допускат външни йерарси ?(чужденци, от друг диоцез) на архиепископския престол, а само туземци. Двете партии се борили, често с неравни сили..., понеже фанариотската партия била поддържана обикновено от турците, които, прикривайки се зад нея, се месили в избирането на архиепископите и извличали материални облаги” [42].
Много от охридските архиепископи станали жертва както на външен натиск, така и на борбата между двете противостоящи течения. Жертва на тази политика станал и последният охридски архиепископ Арсений, при когото била ликвидирана и самата архиепископия.
Конфликтът започнал през 1763 г., когато починал охридският архиепископ Йеремия. Тогава цариградският патриарх Йоаникий направил всичко възможно да постави на охридския архиепископски престол своето протеже йеромонах Ананий. За целта били използвани крайно непочтени средства: Патриаршията сама организирала подаването на молби от архиереи и граждани до нея с обвинения против архиепископа; издействала издаването на султански берат за провеждането на избори за архиепископ в Цариград от тамошните архиереи и то в нарушение на канона да бъдат предложени трима кандидати. Естествено при така организираната акция Ананий бил избран през 1764 г. и заминал за Охрид.
В Охрид обаче не приели патриаршеското протеже. Синодът на архиепископията избрал за архиепископ пелагонийския митрополит Арсений. Така конфликтът с Патриаршията се задълбочил още повече.
Новият цариградски патриарх Самуил организирал истинска кампания за отстраняването на Арсений и за ликвидиране на архиепископията. Той поставил начело на костурската катедра своето протеже Евтимий, около когото се групирало бойко ядро от четирима митрополити, костурски и охридски първенци против архиепископа. Основното обвинение било, че последният не могъл да се справи с многобройните дългове на архиепископията. Най-сетне ударът бил нанесен от девет митрополити, които открито преминали на страната на Патриаршията. Арсений бил сразен и принуден не само да си подаде оставката, но и сам предложил да бъде ликвидирана Охридската архиепископия. Била му оставена само пелагонийската епархия, но след няколко месеца го принудили да се откаже и от нея. Окончателното ликвидиране на Охридската архиепископия станало чрез издаване на султанско ираде през 1767 г., с което диоцезът й се присъединявал към Цариградската патриаршия. А за да няма и помен от Охридската българска архиепископия, била унищожена самата охридска епархия, като била подчинена на драчкия митрополит. Дори името Охрид било заменено със старогръцкото Лихнис [43].
[Previous] [Next]
[Back to Index]
2. Иванов, Й. Цит съч., с. 566.
6. Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия – патриаршия. Т. I. От основаването э до завладяването на Балканския полуостров от турците. С., 1932 (второ, фототипно издание от 1995 г.), 188189.
8. Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 1, 6380.
9. Това е казано изрично в епархийския списък на Нил Доксопатър, съставен през 1143 г. ГИБИ, т. VII, С., 1969, с. 108.
10. Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 1, 195206.
12. ГИБИ, т. II, с. 47; т. VII, 107108.
13. Митр. Симеон. Писмата на Теофилакт Охридски..., 5230. Вж. по-конкретно Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 1, 198-204; Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. II. С., 1972, 252366.
14. Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 1, 220233.
15. Димевски, Сл. Цит. съч., т. 1, 3839.
16. Иванов, Й. Цит. съч., 394418.
17. Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 1, 8788.
18. Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 1, 9799.
19. Ников, П. Принос към историческото изворознание на България и историята на българската църква. СпБАН, т. ХХ, С., 1921, 4549.
20. Ников, П. Цит. съч., 5159.
21. Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 1, 135136.
22. Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 1, 141152.
23. Ников, П. Материали за средновековната история на България. ГСУ-ИФФ, т. ХХVII, С., 1922, с. 15.
24. Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 1, 157159.
26. История на България. Т. 3, С., 1982, с. 344.
27. Димевски, Сл. Цит. съч., т. 1, 5558.
28. Матанов, Хр. Югозападните български земи през XIV век. С., 1986.
29. Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия – патриаршия. Т. 2. От падането э под турците до нейното унищожение (1394-1767 г.). С., 1932 (фототипно издание през 1995 г.), 37.
31. Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 2, 1828, 159160.
33. Матковски, Ал. Односите помеѓу Охридската архиепископиja и османската држава. Гласник ИНИ, т. XVI, кн. 2, Скопие, 1972, 115119.
35. Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 2, 6568, 176.
37. Матковски, Ал. Цит. съч., 122131.
38. Снегаров, Ив. Цит. съч., 365378, 420421.
40. Пак там, 182210, 378384.
41. Снегаров, Ив. Цит. съч., 260270, 289364, 422500.